Sunday, March 6, 2011
Из Бали: летището – Кута – Баланган – Джимбаран
Още при кацането на Бали трябваше да купим билети за полет до следващото място. В ‘библията’ на пътешественика из Индонезия guidebook-a на Lonely Planet, новото издание от 2010, пишеше, че билетите се продават на гишета на летището, както в Европа можеш само жп- или автобусни билети да си купиш. Няма online продажби (или поне не са достъпни от Европа), а агентите в градовете, където ги има, таксуват с процент за себе си. По-добре беше да купим от летището в 08.30 вечерта. На терминала за местни полети имаше огромно количество хора, посрещащи, изпращащи, пътуващи или просто кибици, които се опитват да изтъргуват дреболии за някоя и друга рупия. Питахме за Молуките, за Банданейра като първи вариант, но полети нямаше и избрахме вариант Б: Манадо на о. Сулавези, откъдето с лодка трябваше да стигнем до морския резерват о. Бунакен. Билетите струваха не повече от 70 евро на човек за два полета с Lion air (Денпасар – Макасар - Манадо).
След което се запътихме към гишето за таксита, но поради дъжда и задръстванията до Кута, нямало редовни таксита и се оставихме в ръцете на един от многото таксиметрови шофьори. И това беше първият урок за пътуванията ни напред. На летището в Денпасар чакат много шофьори, които, подобно на тези в София, не отчитат цената на километър, а на око. Преценяват човека насреща, пазарят се, но никога няма да се окажат те ощетените. Току що изтеглили сума в рупии от банкомата и дали повече от половината за самолетните билети, ние преценихме, че остатъкът няма да стигне, за да платим на таксито според цената, която пише в гида. Пазарихме се до последно, намалихме цената и обяснихме, че ще платим с 5 евро и остатъка в рупии. В тъмното обаче му платихме около 10 пъти повече от уговореното, защото банкнотите от 10 рупии имат почти същия розово-червеникав цвят като тези от 100. И така човекът получи 5 евро плюс 3 по 100, а не 3 по 10 рупии. Заслужил си ги е явно, според неговия Бог, с всичкото чакане на клиенти на летището.
След един ден разходки из Кута, предпочетохме да видим нещо по-добро от Бали и пак наехме такси, този път до един плаж: Баланган. Спорът с шофьорите беше дълъг, с много смях от тяхна страна и много ядове от наша. Смееха се, защото се позовавахме на Книгата. Защото неправилно разбрано изречение от гида сниши на половина сумата, за която се борехме, та никой от шофьорите категорично не искаше да ни качи. Накрая се споразумяхме някак с един от смеещите се да ни закара до плажа, да ни чака там, и да ни върне обратно, като минем през Джимбаран. Човекът спа на скромна сянка под едно дърво в жегата, докато ние се радвахме на вълните и девствения плаж с бял пясък, а после ни остави в един от ресторантите на Джимбаран, вероятно срещу процент за всеки 5 оставени гости. Мястото наистина си заслужаваше няколкочасова отбивка, за да опитаме от най-пресните морски дарове на Бали до самия плаж. След това дойде друго такси да ни отведе до летището за полета ни в 5 до Манадо.
Хубавото на такситата в Индонезия е, че колите в повечето случаи са нови, големи и удобни, независимо дали пушат вътре или мирише на подавките за Хинду-боговете. Извън Бали, където колите са много по-малко на брой изобщо, местните коли под наем с шофьори разговорно наричат ‘Киджанг’, защото независимо от годината на производство, Toyota Kijang е масово, ако не и единствено превозно средство, но не по-масово от мотопедите. Но на тях още не сме се повозили, в Бали.
След което се запътихме към гишето за таксита, но поради дъжда и задръстванията до Кута, нямало редовни таксита и се оставихме в ръцете на един от многото таксиметрови шофьори. И това беше първият урок за пътуванията ни напред. На летището в Денпасар чакат много шофьори, които, подобно на тези в София, не отчитат цената на километър, а на око. Преценяват човека насреща, пазарят се, но никога няма да се окажат те ощетените. Току що изтеглили сума в рупии от банкомата и дали повече от половината за самолетните билети, ние преценихме, че остатъкът няма да стигне, за да платим на таксито според цената, която пише в гида. Пазарихме се до последно, намалихме цената и обяснихме, че ще платим с 5 евро и остатъка в рупии. В тъмното обаче му платихме около 10 пъти повече от уговореното, защото банкнотите от 10 рупии имат почти същия розово-червеникав цвят като тези от 100. И така човекът получи 5 евро плюс 3 по 100, а не 3 по 10 рупии. Заслужил си ги е явно, според неговия Бог, с всичкото чакане на клиенти на летището.
След един ден разходки из Кута, предпочетохме да видим нещо по-добро от Бали и пак наехме такси, този път до един плаж: Баланган. Спорът с шофьорите беше дълъг, с много смях от тяхна страна и много ядове от наша. Смееха се, защото се позовавахме на Книгата. Защото неправилно разбрано изречение от гида сниши на половина сумата, за която се борехме, та никой от шофьорите категорично не искаше да ни качи. Накрая се споразумяхме някак с един от смеещите се да ни закара до плажа, да ни чака там, и да ни върне обратно, като минем през Джимбаран. Човекът спа на скромна сянка под едно дърво в жегата, докато ние се радвахме на вълните и девствения плаж с бял пясък, а после ни остави в един от ресторантите на Джимбаран, вероятно срещу процент за всеки 5 оставени гости. Мястото наистина си заслужаваше няколкочасова отбивка, за да опитаме от най-пресните морски дарове на Бали до самия плаж. След това дойде друго такси да ни отведе до летището за полета ни в 5 до Манадо.
Хубавото на такситата в Индонезия е, че колите в повечето случаи са нови, големи и удобни, независимо дали пушат вътре или мирише на подавките за Хинду-боговете. Извън Бали, където колите са много по-малко на брой изобщо, местните коли под наем с шофьори разговорно наричат ‘Киджанг’, защото независимо от годината на производство, Toyota Kijang е масово, ако не и единствено превозно средство, но не по-масово от мотопедите. Но на тях още не сме се повозили, в Бали.
Нашата Индонезия: на път
Един месец след пътуването до Индонезия, с поглед назад, адаптирана към студа и часовия пояс на Ниската земя, правя опит да възстановя мислите, усещанията, миризмите, които ни сполетяха по пътя в онзи далечен изток. Баба ми едва ли е можела да локализира от малката си къщичка в Бургас, без интернет и със слаби познания по география, къде точно се намира внучката й. Индонезия не е била в мечтите ми преди да разбера, че мога някога да пътувам, преди да видя изложеното в етнографския музей в Лайден и схвана странната връзка между старите холандци и хората от островите в Индийския океан. Накратко, и аз не съм предполагала, къде точно отивам. Непосредствено преди пътуването знаех само, че избираме Индонезия, за да ни е топло, красиво, екзотично и всичко в този ред на мисли, които спохождат човека от Запада през зимата, когато мисли за Изтока.
Като човек от Балканите обаче (балканците сами определят себе си като хора европейци, но ревностно пазещи ориенталската си жилка), усещах, че в Индонезия не може да не е поне малко ‘като у нас’. Не особено чисто, не толкова подредено и организирано, а хората – по-близо до природата от който и да е холандец. Подобни особености за мен си остават чаровни, макар и не много лесни за живот. В Изтока по принцип имаш нужда от специално развити умения и интуиция, за да се наслаждаваш на живота.
Нашата Индонезия беше само ‘на път’. Кратки са моментите, в които сме оставали за няколко дни на едно място, за да имаме време да го усетим. Пътят също позволява да се види много, макар и набързо. При спирките срещаш хора, разменяш информация, получаваш знания за мястото и пак тръгваш.
Ние тръгнахме от Схипхол, през Куала Лумпур и кацнахме на летището в Денпасар, на о. Бали. Изборът на Денпасар беше случаен, тук проработи асоциацията Индонезия = Бали = екзотика. Купихме билетите на сравнително добра цена и въпреки това бяха повече от ¼ от общия разход за пътешествието. И без това мислехме да се отправим към Молуките или Островите на подправките. По късно се оказа, че до там няма полети през януари и отпаднаха от плана. От този момент нататък планирането отстъпи на заден план. Пътувахме от днес за утре, дори понякога случайността определяше накъде ще тръгнем.
Оттук нататък ще разказвам за пътя и не за спирките по него, на които ще посветя отделна част от пътеписа (Нашата Индонезия: островите).
Като човек от Балканите обаче (балканците сами определят себе си като хора европейци, но ревностно пазещи ориенталската си жилка), усещах, че в Индонезия не може да не е поне малко ‘като у нас’. Не особено чисто, не толкова подредено и организирано, а хората – по-близо до природата от който и да е холандец. Подобни особености за мен си остават чаровни, макар и не много лесни за живот. В Изтока по принцип имаш нужда от специално развити умения и интуиция, за да се наслаждаваш на живота.
Нашата Индонезия беше само ‘на път’. Кратки са моментите, в които сме оставали за няколко дни на едно място, за да имаме време да го усетим. Пътят също позволява да се види много, макар и набързо. При спирките срещаш хора, разменяш информация, получаваш знания за мястото и пак тръгваш.
Ние тръгнахме от Схипхол, през Куала Лумпур и кацнахме на летището в Денпасар, на о. Бали. Изборът на Денпасар беше случаен, тук проработи асоциацията Индонезия = Бали = екзотика. Купихме билетите на сравнително добра цена и въпреки това бяха повече от ¼ от общия разход за пътешествието. И без това мислехме да се отправим към Молуките или Островите на подправките. По късно се оказа, че до там няма полети през януари и отпаднаха от плана. От този момент нататък планирането отстъпи на заден план. Пътувахме от днес за утре, дори понякога случайността определяше накъде ще тръгнем.
Оттук нататък ще разказвам за пътя и не за спирките по него, на които ще посветя отделна част от пътеписа (Нашата Индонезия: островите).
Subscribe to:
Posts (Atom)