Още при кацането на Бали трябваше да купим билети за полет до следващото място. В ‘библията’ на пътешественика из Индонезия guidebook-a на Lonely Planet, новото издание от 2010, пишеше, че билетите се продават на гишета на летището, както в Европа можеш само жп- или автобусни билети да си купиш. Няма online продажби (или поне не са достъпни от Европа), а агентите в градовете, където ги има, таксуват с процент за себе си. По-добре беше да купим от летището в 08.30 вечерта. На терминала за местни полети имаше огромно количество хора, посрещащи, изпращащи, пътуващи или просто кибици, които се опитват да изтъргуват дреболии за някоя и друга рупия. Питахме за Молуките, за Банданейра като първи вариант, но полети нямаше и избрахме вариант Б: Манадо на о. Сулавези, откъдето с лодка трябваше да стигнем до морския резерват о. Бунакен. Билетите струваха не повече от 70 евро на човек за два полета с Lion air (Денпасар – Макасар - Манадо).
След което се запътихме към гишето за таксита, но поради дъжда и задръстванията до Кута, нямало редовни таксита и се оставихме в ръцете на един от многото таксиметрови шофьори. И това беше първият урок за пътуванията ни напред. На летището в Денпасар чакат много шофьори, които, подобно на тези в София, не отчитат цената на километър, а на око. Преценяват човека насреща, пазарят се, но никога няма да се окажат те ощетените. Току що изтеглили сума в рупии от банкомата и дали повече от половината за самолетните билети, ние преценихме, че остатъкът няма да стигне, за да платим на таксито според цената, която пише в гида. Пазарихме се до последно, намалихме цената и обяснихме, че ще платим с 5 евро и остатъка в рупии. В тъмното обаче му платихме около 10 пъти повече от уговореното, защото банкнотите от 10 рупии имат почти същия розово-червеникав цвят като тези от 100. И така човекът получи 5 евро плюс 3 по 100, а не 3 по 10 рупии. Заслужил си ги е явно, според неговия Бог, с всичкото чакане на клиенти на летището.
След един ден разходки из Кута, предпочетохме да видим нещо по-добро от Бали и пак наехме такси, този път до един плаж: Баланган. Спорът с шофьорите беше дълъг, с много смях от тяхна страна и много ядове от наша. Смееха се, защото се позовавахме на Книгата. Защото неправилно разбрано изречение от гида сниши на половина сумата, за която се борехме, та никой от шофьорите категорично не искаше да ни качи. Накрая се споразумяхме някак с един от смеещите се да ни закара до плажа, да ни чака там, и да ни върне обратно, като минем през Джимбаран. Човекът спа на скромна сянка под едно дърво в жегата, докато ние се радвахме на вълните и девствения плаж с бял пясък, а после ни остави в един от ресторантите на Джимбаран, вероятно срещу процент за всеки 5 оставени гости. Мястото наистина си заслужаваше няколкочасова отбивка, за да опитаме от най-пресните морски дарове на Бали до самия плаж. След това дойде друго такси да ни отведе до летището за полета ни в 5 до Манадо.
Хубавото на такситата в Индонезия е, че колите в повечето случаи са нови, големи и удобни, независимо дали пушат вътре или мирише на подавките за Хинду-боговете. Извън Бали, където колите са много по-малко на брой изобщо, местните коли под наем с шофьори разговорно наричат ‘Киджанг’, защото независимо от годината на производство, Toyota Kijang е масово, ако не и единствено превозно средство, но не по-масово от мотопедите. Но на тях още не сме се повозили, в Бали.
No comments:
Post a Comment